Соц-архитектурата на Пловдив: Завръщането на модернизма в жилищната архитектура

Между 1956-а и началото на 70-те години, най-вече през 60-те години на миналия век, идеите на изчистения модернизъм се завръщат

От средата на 60-те години започва и строителството на високи сгради в центъра на града

„Ние не сме против красотата, а против излишествата и парадността“. Шествието на богато орнаментираната сталинистка архитектура в България приключва през 1956 година – показателен е цитатът от Тодор Живков от известният Априлски пленум. Предният „култовски“ период е силно критикуван в относителното „размразяване“ след смъртта на Сталин през 1953 година – първоначално в самия Съветски съюз, а после и в периферията на социалистическите държави. Това се случва във всички сфери на живота, включително и в архитектурата.

Процесът е любопитен, тъй като в известен смисъл архитектурата прави „крачка назад“. Или по-скоро се обръща към един, леко парадоксален и конфликтен за тогавашната иделогия, момент – 30-те години на миналия век. Сталинизмът, владеел духа от края на 40-те до 1956 година, бива заместен именно с модернизма от 30-те, който само години по-рано е бил силно отричан.

Всичко това се случва по любопитен начин, тъй като на политическо ниво това време е „монархофашизъм“, в очите на новата власт са правени предимно грешни неща, западният буржоазен капитализъм е бил вреден и прочее. В периода на сталинистката архитектура всичко това е имало някаква вътрешна логика, но връщайки се през 60-те години към модернизма, отричането на много подобните идеи е било леко парадоксално.

И все пак, какво се случва? В сталинския период се строят богато орнаментирани сгради, в които фасадата е много по-важна от всичко останало. Сталинските постройки често фланкират дадена пътна артерия и по този начин са ориентирани почти произволно. За сметка на вътрешното удобство и логика се акцентира повече върху външния вид и импозантност. В същото време както технологията на строеж, така и цялостната организация е едновременно хаотична, бавна и скъпа.

Тези критики откриваме в множество доклади, обсъждания, статии в пресата, свързани с архитектурата от предходния период. И така след 1956 година постепенно логиката се обръща – завръщането на старата архитектура, един своеобразен „втори модернизъм“ у нас, става с повече поглед върху функцията на сградата, а не върху нейният импозантен вид.

Условно може да се направят и две разделения – такива, в които този функционализъм е доведен до крайност и не се търси никаква естетика, а единствено комфорт; и такива, в които освен удобство, откриваме и естетически жест, в рамките на модернистичния език – абстрактен, геометричен, деликатен, ненатрапващ се. Ще разгледаме тези две направления по-детайлно впоследствие.

Модернизмът като търсене на бързо и евтино жилище

Панелните комплекси, особено в Пловдив, обикновено свързваме с големите квартали като ж.к. Тракия или софийските Младост, Дружба и др., и дори с определен тип панелка. Ситуацията е малко по-сложна.

Историята на панелките започва още преди Втората световна война, когато се правят различни опити – по-успешни, и по-малко успешни – за панелно строителство. Обяснено по-просто, вместо обичайното строителство с изливане на стоманобетонови колони и етажни плочи и изграждането на стени със стоманобетон или тухли, в завод се изработва цялостната стена като един панел. Този панел, голям понякога колкото стената в дадена стая, се кара до обекта, където панелите се заваряват и така конструкцията върви много по-бързо и евтино.

Всичко това, обаче, ограничава до голяма степен собствения почерк на архитектите. Всичко се прави по определен типологизиран план и – поне в първите години панелно строителство – тезата на професор д-р арх. Антон Гугов, че това вече не е творчество, а само строително инженерство, намира своето място. По-късно, през 70-те и 80-те, ще се търсят опити за разчупване, но поне в началото това до голяма степен е вярно.

Първите панелки в Източния блок се строят в Съветския съюз в началото на 50-те, а в България опити за това има от края на 50-те. Първите такива сгради са издигнати в София, малко по-късно и в Русе.

В Пловдив също се появяват много такива сгради още от началото на 60-те. Първоначално те са по-ниски, някои нямат и асансьори. През това десетилетие обаче етажността, която инженерите постигат, расте бързо. Въпросът за етажността  също е често обсъждан. Постепенно се развиват и други методи на строителство – освен класическия монолитен строеж, се тестват и развиват системи, като „пакетно повдигнати плочи“, едроплощен кофраж и др.

Първите по-високи, 8-етажни жилищни сгради като комплекс в Пловдив са построени около 1962-3 година – 4 идентични блока по продължението на бул. „Свобода“ до бул. „Копривщица“.

Форма на артистичен жест в тези сгради е сведена до минимум. Това също е част от опитите за намаляване на разходите за строителството. Малко изключение в естетиката са, например, отворите в стаичките на междуетажните площадки, оформени в мозаечната мазилка като решетка. Сградите все пак показват рязка промяна от „периода на култа“. Освен липсата на декорация показателен е и другият подход – в търсене на големи прозоречни отвори за повече светлина, големи лоджии и изобщо по-опростени форми.

По-малките блокове от периода изглеждат още по-типизирани – например прозорците за стълбщните площадки изглеждат по идентичен начин с прозореца на жилищните помещения към главната фасада (с единствената разлика в нивото). Сградите започват и завършват по почти еднакъв начин и теоретично могат да бъдат продължени до безкрайност – няма значение дали имат един или 10 входа. Такива са, например, блоковете по бул. „Копривщица“ в близост до стадион „Пловдив“, но от източната страна на жп-линиите.

Като контраст други сгради – както от 30-арския модернизъм, така и от 60-те – може да се посочат акценти на входа и стълбищната клетка, разработена естетически, завършеците с полукръгли балкони и тераси и пр., за които ще стане дума по-долу.

Недостатъците на този модел са били видими за архитектите от периода, също неведнъж обсъждани в пресата или на професионални събирания. Така по същото време – между 1956 и средата на 60-те години постепенно се появяват панелни блокове с типизирани, но все пак естетизирани по някакъв начин елементи. Така от другата страна на жп-линията по бул. „Копривщица“, по протежението на улицата от западната ѝ страна, се изграждат 8 блока (с различен брой входове – от 2 до 5) с оригинално оформени стълбищни клетки и интересни детайли по балконите от първия до последния етаж.

Промените – прозорци и покриви

Сред специфичните промени от периода до 56-а година към „втория модернизъм“ са разликите в прозоречните отвори и отношението към покрива. През епохата на сталинизма широките прозорци от 30-те и 40-те са заменени с тесни прозорци, които пропускат много по-малко светлина в помещенията. В края на 50-те и през 60-те (и до голяма степен – до днес) се налагат по-широките прозорци, които дават шанс в помещенията да вниква много повече естествена светлина.

Скатните покриви, които също постепенно изчезват през 30-те, отново стават често срещани в сталинския период до 1956 година. След него архитектите отново се завръщат към духа на модернизма – много плавно скосени или изцяло плоски покриви отново са завършек на сградите. Често през 60-те по конгреси и в специализираната преса се обсъждат технически въпроси, свързани с плоските покриви.

Изключително типичен и свързан въпрос е с последните етажи на блоковете. Своеобразна запазена марка на сградите от 60-те е последният, т.нар. „студен тавански“ етаж. Докато останалата част от сградата изглежда по идентичен начин, последният етаж винаги е оформен като обща за всички тераса, почти задължително с перголи. Оригинално тези помещения за замисляни като своеобразни изби на отделните живущи, или понякога като помещение за „сушилни“ за пране или други подобни. През годините обаче често те променят своята функция според избора на местните.

Жилищните комплекси

Всички тези възможности за по-бързо строителство на сгради, които имат и подобен външен вид, са свързани и с изграждането на т.нар. жилищни комплекс. Днес дотолкова сме свикнали с тази идея, че я приемаме за даденост. Тя обаче се оформя – поне за Пловдив – именно в края на 50-те и през 60-те години. Ако през епохата на сталинската архитектура сградите се строят по протежението на булеварди, в редици един след друг, то именно след 56-а се правят първите истински комплекси – блокове в различна посока, затварящи междублокови пространства, отделени за градинки и паркове. В тях вече се мисли повече и за инфраструктурата, а не само за външния вид – мястото на магазини, училища, детски градини и прочее.

В началото става дума за съвсем малки комплекси – например споменатите 4 блока до кръстовището на „Свобода“ и „Копривщица“, заедно с градинките в междублоковото пространство.

Подобна група блокове се строи в Кючук Париж до парк „Райчо Кирков“, блоковете източно от стадион „Спартак“, комплексът „Втора Каменица“ и постепенното оформяне на комплекс „Христо Смирненски“.

Все още, се строят и блокове по продължение на улиците за оформяне на даден изглед, по подобие на предходния период. Такива са споменатите жилищни блокове по продължението на ул. „Копривщица“ от западна страна или блоковете по бул. „Мария Луиза“ от юг.

По подобен начин са изградени и блоковете по продължението на бул. „България“ – в почти цялата отсечка от Панаира до бул. „Васил Априлов“, част от по-единно изпълнена градоустройствена система. Изключение правят някои от по-големите блокове, построени по-късно. В специална статия по-детайлно е разгледана отсечката между бул. „Васил Априлов“ и „Победа“. Оригиналното градоустройствено решение там е от арх. Иван Попов. Отделните жилищни единици са проектирани от пловдивската проектантска организация и екип – арх. Любомир Бонев, арх. Георги Кошеров, арх. Христо Бакърджиев, арх. Станка Молова и техник Иван Соколов.

Плановите решения на блоковете са оценени положително от архитектурната критика. Оценяйки положителните страни като мащаба и общата идея, като негативи за градоустройственото решение са отбелязани някои детайли – скука в повтаряемостта на обемите в дългата 500 метра отсечка, или поставянето на блокове успоредно по бул. „България“ от южната страна. Това пречи на слънцето да осветява булеварда, което би трябвало да бъде търсен ефект, според критика.

Като интересно решение още при построяването им са отбелязани тройка блокове по протежението на днешния бул. „Васил Априлов“ – между ресторант „Стадиона“ и ВХВП, в тогава т.нар. комплекс „Пазарището“. В контраст на по-еднообразните други проекти от периода, тези сгради, проектирани от арх. Кремена Антонова, са оценени положително по няколко причини – поставянето им в добра „пейзажна“ обстановка, добрата ориентация, решението сградите да са в две тела – едното от 7, другото от 6 етажа, като нивата им се разминават с половин етаж. Над едното тяло е оформена класическия последен етаж с описани следните функции – „малки тавански помещения, обща пералня и сушилня и една обширна тераса, откриваща чудесен поглед към Хълма на Освободителите“.

Специално в архитектурната преса е разгледан и проектът за „Втора Каменица“ – кварталът срещу Бирената фабрика, северно от стадион „Ботев“. Градоустройственото решение отново е на арх. Иван Попов, заедно с арх. Никифоров. Комплексът, северно от стадиона до улица „Братя Свещарови“ е проектиран цялостно – включително с високата сграда до бул. „Източен“ и парк „Каменица“. Проектирани са също училището и две детски градини, озеленени пространства между блоковете, детски площадки и др. – показателно за по-цялостното проектиране на жилищни комплекси от началото на 60-те години. Самите блокове са проектирани от арх. Д. Ташева, Е. Петрова и Мария Сапунджиева. В стилово отношение оценката е, че „архитектурният образ е правдив, искрен и отговаря на вътрешното им съдържание“ – оценка, която показва промяната във възгледите спрямо времето на сталинизма. Проектантите са оцветили сградите в различни цветове за разчупване на визията, но „поради липсата на качествени бои тази задача не е добре изпълнена“.

Пунктовите сгради

Поетапно през десетилетието расте и етажността. Около средата на 60-те масово се строят т.нар. „пунктови сгради“. Това са блокове от по един вход, но с голяма етажност. И до днес много от тези сгради са акцентите в силуета на градовете, прорязвайки иначе ниското застрояване в стария център на Пловдив. Такива са блоковете до Евмолпия и по ул. „Граф Игнатиев“, няколко групи от блокове по бул. „Марица“ – до Гребната база или северозападно от Небет тепе.

Всички тези сгради са строени през втората половина на 60-те или през 70-те. При тях отново съществува т.нар. „студен тавански етаж“, което ги отличава от по-късните високи сгради. Цялостният им дизайн също е много по-изчистен, сравнено с по-късните. Следващите високи сгради през по-късните години ще имат много по-раздвижен дизайн, поради критиките в еднотипност, често срещани в пресата от периода.

Модернизмът в естетическо отношение

Докато в споменатите до тук сгради „модернизмът“ се открива повече в опитите за индустриален начин на строеж, бързото и евтино жилище, то в други – освен всичко това, намираме и специфичен естетически жест. И в тази група жилищни сгради се откриват най-интересните обекти от 60-те години.

В духа на модернизма, понякога въпросният естетически жест е съвсем малък, но очевиден и дава акцент за възприемането на цялата сграда. Пример за това е жилищният блок на кръстовището на „Ресторант Стадиона“. От вътрешната си, квартална фасада, блокът е с по-обикновен вид, може би с изключение на интересните прозорци на стълбищната клетка, разделени на широки хоризонтални членения.

От по-видимата страна към булевардите ситуацията е друга. Над своите 6 жилищни етажа, блокът завършва с голяма покривна тераса, покрита с козирка – типичният завършек за периода, за който стана дума. Самата козирка е лека и ненатрапчива, а от едната страна завършва и с елегантна извивка, която придава уникалност на сградата. Самата фасада, оформена изцяло от край до край с лоджии, е и интересно изнесена пред основната част на блока в собствена своеобразна рамка. Ефектът до голяма степен се губи в съвремието от всички допълнители пристроявания, затваряния на тераси, санирания и реклами, но той все пак е видим.

Специално внимание и модернистичен подход в част от тези сгради има към подовите мозайки – един типичен за българския модернизъм от 30-те години акцент. В някои постройки има и фигурални мотиви, като блока с гарнизонния стол на ъгъла на „Цар Борис III“ и „Капитан Райчо“ срещу Тримонциум. Там на входа е изобразен мотив, в памет на първия полет в космоса на Юрий Гагарин.

Често по мозайките или на друго място в сградите от 20-те и 30-те години се отбелязва годината на построяване, което обаче е рядкост за периода през 60-те. Такива случаи все пак има, като кооперация „Христо Ботев“ до стадион „Пловдив“ с изписана година „1967“.

По това време все по-често се появяват и различни украси по фасадите на сградите. За разлика от „сталинизма“, от края на 50-те и 60-те години сградите обикновено имат голи фасади. На много от тях постепенно през годините се появяват рекламни слогани, някои от които стоят и до днес. Друг подход е художествено оформление с чисто живописна композиция. Такава откриваме на блок зад спирката на Пловдивския университет, както и по други сгради.

Извън темата на архитектурата, 60-те години са важни с особено освобождаване на изкуството у нас в сферата на дизайна. Появяват се, може би, най-добрите решения на графичния дизайн, както и много оригинални шрифтове, вплетени в реализирани проекти. С такъв прекрасен шрифт бе надписът на жилищната сграда с магазини „ДетМаг Снежанка“ – също постройка от 60-те години на миналия век. Уви, той беше заличен, неговата съдба е неизвестна, а и изобщо културният и градски спомен за магазина унищожен с измислянето на безличното име на новата галерия на мястото на ДетМаг – „Капана“.

Малките частни сгради

Въпреки представата за тоталитарния период, в който са строени единствено многоетажните жилищни сгради, блокове и кооперации по типови проекти, всъщност съществуват – макар и малко – интересни по-малки сгради с оригинални проекти. Две от тях заслужават специално внимание с архитектурата си, която – също както многоапартаментните сгради – донякъде напомня по дух по-ранния модернизъм. Едната от тях се намира зад хотел „Тримонциум“ с изчистена фасада без декорации, големи широки прозорци и просторни тераси към малък вътрешен двор.

Другата, която със сигурност привлича много погледи, се намира на ул. „Авксентий Велешки“, непосредствено до Детската библиотека. Сградата. освен с изчистените си форми, впечатлява с деликатните декорации с година „1958“. Връзка с по-ранния модернизъм може да открием и в прозорците, които макар и по-тесни, отколкото високи, са обединени хоризонтално в една обща тройка.

Критиките към модернизма според тогавашните разбирания

Сред най-големите грешки, каквито и досега може да ги оценим, е отношението към културно-историческото наследство. Критици и борци да запазят това архитектурно наследство е имало. И те не са били „цензурирани“ – всъщност обсъжданията и критиките са част от пресата от периода. Но крайният резултат е, че това наследство е унищожено. За строежа на хотел „България“ е унищожена сградата на „Гражданския клуб“ през 1961 година, построена в края на XIX век от архитект Йосиф Шнитер.

През 60-те пък се строи блокът до Аптека „Марица“, който още тогава е разкритикуван като обем (макар и като архитектура да е доста интересен), че скрива както красивата аптека, така и Имарет джамия. Самата Аптека „Марица“ ще бъде разрушена в края на 70-те. По същото време са построени и няколко блока около Чифте баня – специална статия за целия квартал пише арх. Иван Ангелов, твърдейки че са сериозни градоустройствени грешки.

В края на 60-те се взема решението и за разширението на Пощата, когато е унищожен Дом „Кудоглу“ и много сгради в квартала, статия за спасението на което пише пловдивският архитект Сузана Бугарчева. Красиви сгради е имало и на мястото на днешните „Копчета“ на площада пред Общината, също съборени към края на 60-те. Разбира се, това е само едната гледна точка, тъй като това е времето и на много реставрации, оформянето на Стария град като архитектурен резерват и множество обсъждания за културното наследство – при това в много по-свободна атмосфера спрямо тази от „култовския период“.

Честа критика в пресата и докладите от периода е за опасността от еднотипност в сградите и скука в проектите. Това води и до постепенния край на този период и стилистични търсения от 60-те. Изчистените прави форми и прости обеми постепенно ще бъдат заместени от много по-разчупени идеи. Често в текстовете се говори за „крайности“ – ако през „култовския период“ крайността е била в прекаленото украшателство, то през 60-те опасността е да се залитне в другата крайност на краен рационализъм и липса на естетика, по думите на тогавашните автори.

Известно време отнема след Априлския пленум изкуството и архитектурата да се „срещнат“. Често в тези сгради се добавя някакво монументално произведение на изкуството – стенопис, мозайка, друго художествено произведение – но обикновено то е доста деликатно вмъкнато в композицията на цялата сграда. От средата на 60-те и все повече към края се говори за т.нар. „синтез“ между изобразителните изкуства и архитектурата.

Така успоредно със своеобразния край на модернизма в духа на “less is more” („по-малкото е повече“), в България в края на 60-те години, най-вече в курортните комплекси, и по конкурсни проекти, а от началото на 70-те и масово се налагат нови, разчупени модели, както и много по-голям акцент върху изкуството в сградите. Това придобива и законова институционална форма, но за това ще стане дума в материал за следващ период. Разликата с много по-деликатните артистични жестове от 60-те обаче е видима и показва границата между два периода.

Специфично развитие има и в други типове сгради – хотели, административни сгради и др. подобни. Тях ще разгледаме в отделен материал.

Матриалът е част от поредицата „Соц архитектурите на Пловдив“:

Обобщаваща статия за периода на социализма вижте тук.

Статия за архитектурата от сталинизма – вижте тук.

Монументалното изкуство извън центъра на града

Монументалното изкуство в центъра на Пловдив

Монументалното изкуство по Трихълмието